Никога не знаеш в какъв образ ще се появи Бог

По улицата вървеше старица. На пръв поглед обикновена много стара жена. Тя бавно вървеше по снега, отпуснала ниско главата си, самотна и изоставена. Случайни минувачи избягваха да гледат към нея; бедното облекло напомняше, че дори в празничните Рождественски дни в света, както и преди, има страдание и болка. Край нея мина двойка влюбени; в ръцете си държаха пакети с подаръци и храна. Те весело разговаряха и се смееха. Бедната малка фигурка се оказа извън тяхното полезрение. Прибяга жена две малки деца. Те бързаха при своята баба на гости и не обърнаха внимание на старицата. Край нея мина свещеник в расо. Той размишляваше за високи материи и не задържа погледа си на сивия сгърбен гръб на старицата. Ако тези хора бяха малко по-внимателни, щяха да забележат, че старицата е без обувки. Тя с мъка движеше краката си, оставяйки върху снега следи от босите си крака. Палтото й беше без копчета и явно беше чуждо; тя го придържаше с двете си ръце около шията. На главата си имаше стара кърпа. Тя стигна до спирката и седна на пейката, очаквайки автобуса. На спирката имаше няколко души. Господинът със скъпо кожено куфарче се отдалечи от старицата. Девойката, вероятно студентка, с изумление гледаше босите й крака, но дума не каза. Дойде автобусът. Старицата с мъка се качи и влезе в салона през предната врата. Седна зад гърба на шофьора вляво. Солиден мъж и една девица бързо-бързо минаха край нея… Един от пътниците от десния ред нервно пукаше кокалчетата на пръстите си, гледайки краката й. „Старческа склероза и деменция…“ – тихо промърмори под нос. Шофьорът забеляза босите крака и помисли: „Този район все повече изпада в бедност. Ще помоля да ме преместят на друг маршрут, по-близо до центъра.“ Едно малко момче посочи старицата с пръст: „Мамо, виж, тази баба е дошла боса!“. Майката сърдито го шляпна по ръката: „Не сочи хората с пръст! Това не е вежливо.“ „Тя сигурно има възрастни деца. Срам и позор за тях!“ – каза жената в кожена шуба с чувството на вътрешно удовлетворение (видиш ли, тя сама се грижела за възрастната си майка). Учителката в средата на автобуса поправи пакетите, които бяха в краката й: „Нима малко данъци плащаме, за да осигурим на хората достойна старост?“ – попита тя приятелката си, която седеше до нея. „За всичко са виновни десните - отговори приятелката й. – Богатите стават по-богати, а бедните – още по-бедни.“ „Не, виновни са левите - влезе в дискусията сивокос мъж. – Заради социалните програми хората ги мързи да работят и повече обедняват.“ „Хората трябва да се научат да икономисват и да отделят за черни дни - каза интелигентен мъж в очила. – Ако тази бабичка спестяваше от младостта си, нямаше сега да й е зле.“ Всички пътници бяха доволни от своята проницателност и способност да видят в дълбочина проблемите. Но един от пътници помисли, че всичките тези забележки са възмутителни. Той извади от портфейла си 20 евро. Мина по коридора напред и остави банкнотата в треперещата ръка на старицата: „Вземи паричките, бабо, и си купи някакви обувки…“ Той работеше в сферата на търговията и беше свикнал да решава въпросите с пари. Старицата топло благодари за пожертвуванието му и той се върна на мястото си с лице, което изразяваше щастие. Всичко това забеляза добре облечена жена в средата на автобуса. Тя започна да се моли на Бог. Разбира се, не на глас, а в себе си, за да не чуят другите: „Господи, аз нямам нищо. Но зная, че Ти ме чуваш и можеш да помогнеш. Ти даваш всичките блага, земни и небесни. Някога ти изпрати на хората манна в пустинята, за да нахраниш гладните. Моля те, от цялото си сърце: изпрати сега нови обувки на тази старица, за да не мръзне…“ На следващата спирка се качи модерно облечен млад мъж. Екстравагантно манто, огромен плетен шал и наушници на ушите. Той леко извършваше ритмични движения с тялото си в такт с музиката. Момъкът се пльосна на седалката срещу старицата. Като видя босите й крака, той замръзна на място. Свали наушниците, прекара поглед от краката на старицата на своите, на които имаше нови скъпи боти. Той дълго беше събирал пари, за да си купи страхотния модел, от прочута фирма. Момъкът се наведе и започна да развързва шнуровете им. Свали първо ботите, след това – чорапите. Застана на колене пред старицата: „Бабуля, гледам, че си съвсем боса. А аз вкъщи имам още едни боти…“ Нежно и грижливо той повдигна замръзналите й стъпала и надяна на тях първо чорапите, след това – ботите. Старицата му благодари със сълзи в очите. Автобусът спря и момъкът слезе. Всички пътници гледаха как той върви бос по снега. Автобусът потегли и вече не го виждаха. „Кой е този?“ – попита един от пътниците. „Вероятно е някой светец...“ – отговори друг. „Това сигурно беше ангел…“ – каза трети. „Видях нимб над главата му…“ провикна се някой в салона. „Това беше самият Христос!“ – прекръсти се благочестивата дама. А момченцето, което сочеше старицата с пръст, каза на майка си: „Не, мамо, аз го разгледах добре. Той беше… ЧОВЕК…“ Е. Маковский